Въпросът за простителността и непростителността не е нещо ново. Той стои откакто съществува човекът. Мисля, че тази тема е актуална винаги, защото е важна, дори съдбоносна. Ние или ще правим едното, или другото. Простителността е търпение и добри чувства. Да простиш на някого значи, че не си настроен лошо към него, а го уважаваш, обичаш и търпиш.
Силата за простителност в нас идва, ако се смирим да проявим търпение, страх от Бога, да познаваме Божието Слово и да искаме да го изпълняваме. С други думи, простителността още е разбиране за понасяне слабостта на другия. Тези неща стават с вяра. Да простя значи да угодя на Бога, не на себе си.
Матей 6:14-15 „Защото, ако вие простите на човеците съгрешенията им, то и небесният ви Баща ще прости на вас. Но ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият небесен Баща няма да прости вашите съгрешения.” Питаме „защо”? Защото не е справедливо да живеем със злоба, яд и лоши чувства, а се нуждаем Бог да прости и на нас.
Матей 18:21-22 „Тогава Петър се приближи и му рече: Господи, до колко като ми съгреши брат ми да му прощавам, до седем пъти ли? Исус му рече: Не ти казвам до седем пъти, но до седемдесет пъти по седем!” Според този текст, мислиш ли, че можеш да се молиш по следния начин: „Господи, прости ми, ти знаеш сърцето ми...”, а да не искаш да простиш на някого, за когото Исус е умрял, както и за тебе.
Какво биха представлявали хората, ако не познаваха простителността?! Щеше да бъде свят на ужас, хора-вълци, всякакво зло, а не на разумни хора. Искаме или не, непростителността се оказва много голям проблем. Проблем, който лесно може да те закара в ада. Това първо е проблем за нашата вяра и святост. Човек прощава с вяра и според това колко е духовен и израснал. Затова Исус категорично заяви: „Прощавайте и ще бъдете простени!”
Да прощаваме до седемдесет пъти по седем всъщност означава да прощаваме винаги. Защо винаги? Ами защото и ние самите винаги молим Бог да ни прости. Това че искаме Бог да ни прости, показва, че ние винаги сме му длъжни, понеже често престъпваме Неговата воля, дори понякога без да знаем това и живеем несъвършено. Ако ние винаги сме длъжни на Господа, значи сме длъжни винаги и да прощаваме. В Господната молитва, Исус учеше да се молят така: „...прости нашите дългове (грехове), както и ние прощаваме!” Да се прости грешката на другия е по-велико и по-привлекателно, отколкото човек да доказва, че е прав.
Какво още означава да простим? Това е добра вътрешна сила в нас, която балансира чувствата ни, прави ни способни и силни да понасяме. Да простиш, това значи също да пречупиш гордостта и ината в себе си. Значи да победиш себелюбието си.
Да простиш означава да спечелиш едно сърце, вместо да го отблъснеш и загубиш. Да прощаваш, значи да обичаш другия.
Вярвате ли, че простителността е проява и на любов? Комбинацията на смирение и любов трябва да стопи в нас всякакво зло и непростителност. По принцип би трябвало да е така, но на практика дали го правим е съвсем друго нещо. Добрите чувства в нас трябва да разрушат непростителността и тя да се разпадне.
Някой се е изразил така: „Който не умее да прощава, разрушава моста, по който сам ще трябва да мине.” Аз бих казал още, че човек ако не прощава, той не мисли за Христос, затова ще се измъчва, страда и нещо ще му тежи, съвестта ще го атакува. Да знаеш да прощаваш и да можеш да го правиш е изкуство и вътрешна сила, която не можеш да научиш в никой университет. Това изкуство се придобива чрез Святия Дух в лабораторията на сърцето, когато то е огряно от Божията светлина.
Как би могла да дойде непростителността? Обикновено чрез думи, от които се засягаме. Тогава бързаме да реагираме, настройваме се срещу човека, говорим неща, които не трябва да говорим, вместо да премълчим и да разсъдим как да постъпим. Непростителността идва, когато не сме на нужното духовно ниво, когато сме слаби и нямаме сила, когато Словото не е в нас както трябва. След като се въвлечем в неправилна ситуация от някого, тогава може чувството на обида да ни завладее и да не искаме да простим, но ако още в началото се справим по Библейски с тази ситуация, нещата ще се развият по друг начин и непростителност няма да бъде допусната да ни владее.
Човек трябва да е наясно да дава ли място на непростителността или не. Ако един християнин се смири и спре разправията с някого, тогава се спира и идването на непростителност. Винаги трябва да помним Библейския начин на постъпване, защото човешкият начин води до плътски реакции.
Възниква един също важен въпрос. Защо трябва да простим? Какво може да се случи ако не простим? Вероятно може би следното: Запазваме греха си и оставаме без прошка за него. Не изповяданият грях е пречка за отговора на молитвата ни. Като не искаме да простим, ние отваряме врата на дявола. И ако не се вземат мерки, не се знае какво той може да направи и той ще има право пред Бога за това. Той ще ни клевети пред Бога и това ще е право.
Практиката показва, че непростителността търпи наказание. Когато не искаме да простим, ние приличаме на дявола, който не познава милост. Искаме ли да се оприличаваме на него? Ще кажете „не”! Ами тогава, давайте да прощаваме!
Непростителността ще ни води към вътрешно неудовлетворение, тежест, измъчване и болести. Спокойно можем да кажем, че самата непростителност е болест – болест на душата. Още по-лошото е, че както във физическото тяло, така и в душата – едната болест води до друга.
Непростителността прави човека все по-огорчен; огорчението го озлобява допълнително; това отблъсква отсрещните, които започват да го отбягват; а това от своя страна води до все по-голямо нараняване в човека. По-нататък процесите продължават да се задвижват с уединяване, усамотяване и дори нежелание за контакт с хора, поради страх от ново нараняване и страх от унижение. Бягайки от хората, човекът бяга от единственото лекарство срещу своите болести –любовта.
Любовта към хората, е единственото доказателство, че обичаме Бога (І Йоан 4:20). Любовта е единственият начин да победим страха, защото в съвършената любов няма страх (І Йоан 4:18).
Любовта към хората е също така единственият начин да победим непростителността, която съдържа в себе си гняв, омраза, огорчение и следователно – осъждение. Това е така, понеже, като четем в този стих, осъждението се съдържа в страха, но в любовта няма страх, така че, чрез нея ние побеждаваме и страха и осъждението, което той съдържа. Но не можеш да твърдиш че обичаш някого, ако го отбягваш. Коренът на непростителността е в егоизма на човека. А единственият начин за победа над егото, е любовта към другите, понеже тя изисква жертва. А жертвата директно поставя егото ни на олтара, и Божият Дух слиза, за да го пояде. Ето това е жертва, угодна на Бога.
Непростителността е част от стария ни човек, който преди да дойдем при Бога е бил почти изцяло подчинен на дявола. Идвайки при Бога, всяка територия в душата ни, която е била покорена на дявола, трябва да бъде превзета от Бога. Непростителността да бъде заместена от простителност. Страха - от смелост, търсенето на своето - от търсене ползата на другия, егоизма – от любов. Нашето съгласие с непростителността е като вода, която напоява семената й и те започват да дават все повече и повече плод, като по този начин правят непростителността да расте и пуска нови, по-здрави корени. Можем да я оприличим на духовна проказа. Дали би искал Бог да те вижда по този начин? Непростителността може да ни направи затворени, мълчаливи и тъжни, така щото хората да се чудят за нашето поведение.
Простителността е нещо, което трябва не само да придобием, но и да свикнем с него, за да ни бъде добре. Ако човек не се смирява, той трудно и ще прощава. Гордостта е скарана с простителността. Ако имаме проблем с непростителността, вярвам, че усърдната молитва ще ни помогне, а също и постът. Трябва час по-скоро да се отървем от това чувство на непростителност, което лесно може да обхване човека. Защото това качество е било в основата на много кавги, дрязги, разцепления, раздори, омраза и презрение между хората. Дяволът точно това иска. Той също може да проповядва в съзнанието на хората. Трябва да помним, че дяволът няма да ни настрои за мир, единство и уважение.
По принцип всеки е добър към себе си и е склонен да оправдава своите си постъпки. А можем ли да съдим себе си, както съдим другите? Защо понякога сме много взискателни към тях, но не и към себе си. Човекът обича себе си и никак не му е приятно да го обвиняват. Тогава той е склонен да вижда грешката на другия като много голяма, но не вижда, че и той понякога прави същото. Непростителността помни лошата случка, човек си я повтаря и преповтаря в ума. Питаме ли се кой натрапва това в нас? Не казва ли Словото, че комуто предаваме себе си като послушни слуги,слуги сме на оня, на когото се покоряваме, било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда.
Непростителността е злопаметство, за да помниш злото. Това обаче ни разяжда от вътре. Непростителността мисли за реванш - как да отвърне на другия, да отмъсти, да направи ”око за око, зъб за зъб”. Може ли такъв човек да каже: „Господи, прости ми”, след като не изпълнява това „както и аз прощавам.” Ще чуе ли Бог такава молитва?! Има и случаи, когато оскърбеният човек, заразен от непростителност, не се разправя или кара с другия, но отминава това с гордост, надменност, с презрение или вътрешно огорчение. Въпреки че не взема участие в размирици и външно изглежда, че всичко е нормално, и дори че той е правият, скритата непростителност обаче си остава в него.
Простителност е, да се запазят старите добри отношения, сякаш нищо не се е случило. В противен случай човек загубва приятеля си, ближния или съседа. Простителността не издига прегради между себе си и хората, а обратно – събаря преградите. Непростителността обаче е нещо опасно, защото също пречи на духовното ни израстване. Това качество няма нищо общо със святостта.
Кои в повечето случаи, са причините за непростителност? Нека пак да повторим, че главната причина е липсата на любов в сърцето. Например, ако човек има любов, би ли се заяждал толкова старателно за грешките на другите? Любовта прави човека добър, прощаващ, забравящ, прави го великодушен към другия. Любовта влиза в положението, тя разбира слабостта на отсрещния и му съчувства.
Павел казва, че любовта не върши зло на ближния. Любовта прави да понасяме несъвършенствата на другите и лесно да забравяме. Тя не се смущава от трудните хора, за да им прости. Хората убиваха Исус, а Той се молеше: „Господи, прости им!” Той не се настрои срещу тях, въпреки че му правеха най-голямото възможно зло.
Нашата простителност изтрива грешката на другия, защото да простиш е уважение и проява на любов. Това означава, че ти приемаш този човек отново и не го отхвърляш или презираш. Не направим ли това, вероятно ще направим плътски неща.
Защо още да прощаваме? Защото прошката към другите хора, е форма на благодарност към Бога, затова, че Той е простил на нас. Тя също така, е естествено следствие от радостта, която обхваща сърцето, когато греховете бъдат простени.
Простителността е добър плод пред Господа. Християнската практика показва, че който прощава, той е силен духом. Защо има понякога борба в човека дали да прости или не? Да простиш, това е изпит, защото си изкушен да се обърнеш към непростителността, както много хора правят. Тук е нужно онова израстване и зрялост, които ще ни доведат до разбирането защо да простим.
За да простя на някого аз трябва да надвия злото в себе си, което ме кара да не прощавам. Но щом победя себе си и простя, идва разтоварване, свобода на сърцето, идва мир, често покаяние и сълзи. Тогава ние сме отворени за светлината. Стените на лошите чувства и отношения са съборени, идва лекота, духовно освежаване и съвестта е спокойна. Простителността ще ни води в пътя на милостта и съчувствието.
След като простителността е свързана с любовта, трябва да кажем, че най-силното нещо, чрез което хората могат да потвърдят, че са християни, това е любовта, която трябва да носят в себе си. Защото в 1 Коринтяни 13:4-7 качествата на любовта започват с „дълго търпи”, и завършват с „всичко търпи”. Търпението прощава, то е част от любовта, а Бог е любов. Разбираме ли, че „Простителността” е добра проповед?
В книгата на пророк Даниил 5 глава, пред погледа на цар Валтасар една ръка написа на стената предупреждение за него: „Претеглен си на Божиите везни и си се намерил недостатъчен, отнема се царството ти и се дава на други!” Това е предупреждение и за всяка човешка душа, която вярва в Бога.
Представете си че тази нощ Бог реши да претегли живота ни на Неговите везни! Но ако ни завари в непростителност? Онази ръка на стената какво ли ще напише и за нас? Ако напише: „Претеглен си и си намерен недостатъчен!” Ако Бог ни каже: „Толкова пъти не си простил и не си се покаял... Но слава Богу, че още не сме претеглени окончателно! Дадена ни е възможност да се поправяме до Второто пришествие, или до смъртта. Длъжни сме да не забравяме за простителността. По-добре прости, отколкото да се мъчиш.
„Да простя или не” – туй е въпросът. Бог да ни помогне да бъдем бързи да прощаваме!
